Суинг

Суинг музиката, също така наричана суинг джаз, е форма на джаза, която се развива през 1920-те и се отделя като отделен стил през 1935 в САЩ.

Суингът най-вече се отличава с тежка ритмична част, обикновено включва двоен бас и барабани, от средно към бързо темпо и отличителния ритъм, характерен за повечето форми на джаза.

Популярността на суинг музиката започва да запада през Втората световна война поради 3 причини, по-важните от които са:

• много трудно било да се сформира „голяма група”, защото много от музикантите били изпратени да се бият във войната;
• издържането на голям брой музиканти било проблем заради икономиката на държавата по това време.

Това били двете главни причини да се сформират по-малки групи от 3 до 5 човека - така можело да се издържа по-лесно групата. Това променило типичното звучене на суинга и така се породили стиловете блус и бипоп.

Третият фактор били строгите забрани за звукозапис от 1942 до 1948. Смята се, че през 1947 е бил направен последният легален суинг запис.

След като забраната пада през 1949, суингът се разпаднал на няколко жанра - jump blues, rhythm and blues, bebop, rock and roll, country, western, funk. Суингът е много раздвижен стил танци. Най-вече суинг се е тънцувало в различни клубове. Първият филм направен специялно за втората световна война и суингът е "Децата на суинга" (Swing Kids). В америка има още клубове изостанали по суинг. Специфичното за суинга е лятната, леко широка росля за жените и сандалите и костюма, шапка тип бомбе и бъстунчето за мъжете. Суингът се е родил в Англи остава легенда за цял живот дори и да не се танцува от години. Суинг музиката първоначално е раздвижена,но постепенно става по-бавна. В България суинга не е бил хит, но допреди няколко години някой хора са тънцували на различни места.